И само стих се изнизва,
изстрадан
изписан,
извезан
в тънка мастилена риза изпод писеца,
пречупен
на потребител на леката дрога, пречукан
за притежание на еднократната доза,
за сметка
на мира и спокойствието на наркобароните,
гарантирани от униформите
полицейски,
с изповяданите им грехове
от поповете,
пардон,
архиереите,
съпровождани от
кордон милиционери,
с гнойни афти, които те хапят,
чоплят с тлъсти езици, но афтите
не зарастват,
а слюнката само
дразни небцето.
Сковани от крампи в прасците,
купуват светците с парите
от божието дело
парцел на небето.
Всичко лъщи изпод расото
черно,
свлечено,
прогорено,
износено,
проядено от молеца,
дете на тракащите тъкачни машини,
летящ като Инди
ана
Джоунс
с вагонетка из тунелите минни,
дете на американците,
на китайските заводи
за дрехи и телевизори,
на мелодрамата преди изборите –
за новия кандидат за Хамама.
Преди да украси с присъствието си парада
и да прекоси булеварда,
той ще стъпче гнидите, които се раждат
в ъглите на нашето
абортирало
минало.
С изтекли мечти.
Точно преди хората
да достигнат
до входа
на магазините
с предколедни намаления :
Черен петък, Черен Петър и Черна неделя.
Нестор, провинциалният лектор,
е бесен:
сега работи в университет,
по брой неизвестен,
ненужен,
неуместен,
лишен от хвалебствия,
от наука,
произвеждащ не студенти,
а лумпени;
на есен започват
нови безсмислени лекции.
И това е безумно.
Народът подминава безшумно...
А Нестор е на шейсет и четири,
с прокъсани маратонки,
куча марка,
с вехти и
износени чехли,
точно разчетени, за да стигнат:
по един чифт на година.
* * *
Туморът все повече
срива
здравите мозъчни клетки.
Но те не умират.
Нестор умее да свири
на китара,
на пиано,
на мандолина.
Пропил се е вече умиращият
професор п
о ядрена физика.
С дисертации и докторска работа.
И с 400 лева заплата.
Със сметки за
ток,
парно,
вода ,
телефон,
с порутен балкон –
с остъклeние.
Няма ток.
Няма живот.
Няма я АЕЦ ,,Белене’’.
А от балкона до свети Петър
разстоянието е един скок.
В неговия дом
– в град Своге – разполага :
с изтърбушен диван – в хола,
с пожълтели тапети – навсякъде,
из цялата къща,
с портрет на жената,
която винаги е обичал
и ще
обича.
В кошмарите си я вижда:
гола!
Изнасилена и самоубила се.
Нестор нещо се мръщи.
Сипва си кола.
В прашната чаша.
Псува на майка
(следва точка и запетайка);
Нещо се хили.
Отива до кухнята и после се връща.
С нож между пръстите
и
коричка хляб между зъбите.
С буца сирене.
Безразборно сменя програмите –
на телевизора.
Оставя на първа.
* * *
Нещо отвътре се сгъва.
После се счупва:
пак ще гласуват –
българските изселници в Турция.
Идват за изборите на гости,
с няколко автобуса.
Той процежда през зъби:
Майка им мръсна!
Селяни прости!
Нестор трепери.
Като на лента,
пред погледа му минават:
група
пияни
студенти,
закуска,
обяд и вечеря,
негов чичо – от София,
и негова леля – от Своге,
канче с помия,
жената от портрета – Вера,
която той винаги ще обича,
и техният син Тодор,
който умира
на 10 годинки
– от левкемия.
Нестор намира
шишето с ракия,
варена в незаконен казан,
без да е плащал акциз.
Надига и пие – до дъно.
Денят си отива.
Вече пиян, той също.
Накъсва всичките
снимки,
албуми,
тапии за академични титли,
с чук строшава
и ордените,
връчени му от другаря Живков.
Професорът заплюва всичките
миски
с изкуствени мигли
и
силиконови цици,
всичките фолк певци и певици.
И казва:
СБОГОМ!
С мъка и напън
отваря
заяждащата балконска врата,
стискащ фас между пръстите,
който дланта му
прогаря;
първо се кръсти, после –
провесва глава през прозореца.
Гледа надолу,
нагоре.
Наоколо няма хора.
Денят принадлежи
на празното множество.
В здравата си ръка държи
– ножа –
донесен от кухнята.
Мисли си:
,,Няма да мога!’’
Но после си спомня –
за Вера... за Тодор.
След миг
гадният,
скапан
живот
е вече история.
С ножа, забит
във сърцето му,
той полита
– от осмия
етаж,
прекатурвайки се
през парапета.
Съседът отдолу си мисли,
че вижда
мираж.
Или че пада
ракета.
* * *
А Нестор вярва,
че там горе го чакат
– свети Петър, Тодор и Вера.
© Константин Дренски Всички права запазени