Невидима
Синът ми ще носи името ти,
Александър...
Разсейвам се - в мъгла,
в роса и
облак,
размивам се и в пролетния дъжд.
Така докосвам те -
а чрез водата мога
да имам всичко твое наведнъж.
Разтварям се - във вятъра,
в тревата,
така ухая в твоите коси,
и в твоя влaжен дъх във тъмнината
изнизвам се в размити дни.
Отронвам се - във речно-морски пясък,
облепвам длани с сива хладина,
а с твоя шепот като древен морски плясък
издигам се в кълбо от тишина.
Обсебвам те -
насън се хвърлям в тебе,
изпълвам те,
а после през деня
те следвам вярно с всеки птичи полет,
останала без сили през нощта.
Ограбвам те - изгаряща от жажда,
под всеки поглед с ромон се топя,
но ти си тази,
недостигащата дажба,
която дразни ме да пожелая пак.
Остави ме - да гния неузряла -
като нахапан и повърнат плод,
изхвърлена коварно, нивга цяла,
последната издънка на бездарен род.
И гърча се - в последен стих умирам,
за да мога да родя се пак,
ненужно искрена пак тебе да избирам...
"а сини рани в мен кървят..."
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тони Пашова Всички права запазени
