Невидимото щастие празнувам
далече нейде от тълпата, 
която беше свикнала да чува - 
как мъка тегне ми в душата. 
И болката ми как разтваря се
в сълзи прочели до съчувствие - 
несподелените ми вечно, залези, 
изгрели в някакво изкуство... 
А днес, защото онемяла е - 
тъгата в моето спокойствие, 
за драма публиката огладнява ли, 
или "поне" психическо разстройство?... 
Не знам, но искам да е ясно, 
че аз не премълчавам истини. 
Разбира се, че мойто място 
не е във ниското - сред низките, 
които плачат лицемерно, 
но гладно хранят празнотата  
с любовни мъки и раздели, 
и всяка чужда нищета... 
А аз уверено ще давам глас 
на мойта сбъдната блаженост,
но не със стихове в захлас 
и стонове на страстна нежност. 
Ще бъда нечия сълза в окото, 
понякога ще изпълзя в усмивка, 
ще бъда примката на злото, 
или за някого - почивка... 
Ала не бих си сторил този грях - 
да обяснявам словом любовта си. 
Съвсем достатъчно не я живях 
преди смъртта да ме угасне... 
Не търся хорско одобрение 
за туй, че мога да обичам, 
след сто урока по смирение 
и още толкова отричане. 
Така - лиричния ми тост, 
за чийто повод се надявах, 
дано отекне чак при Господ, 
но тихо! Да не чуе Дявола... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
13.08.2024