Потъвам в мрака
бавно, замислено, без шум...
Никой не ме търси,
мислят си, че съм тук,
но аз съм някъде далече,
извън аурата на живота.
Всичко е пусто,
всичко е загубено.
Всеки гони щастието,
но дали то съществува?
Дали животът е такъв,
какъвто го описваме?
Всичко е така безлично,
всяка усмивка - тъжна.
Скръбта обзема света
и никой не е щастлив.
Твърдиш обратното?
Заблуждаваш себе си...
А животът малко по малко
губи светлината си.
И макар слънцето да грее,
аз очаквам да падне нощта.
В мрака се крие истината.
Всичко останало е една лъжа.
Лъжа, на която всеки вярва.
А наивността... Тя пречи.
Пречи на хората да прогледнат.
Казваш, че ме обичаш?
Та ти не знеш какво е обичта.
Заблуден от други чувства и мисли.
Казваш, че ме обичаш
само, за да бъда твоя.
Но аз не принадлежа на никого,
аз съм ничия.
Омразата властва в мен,
а любовта не съществува за мен.
Омраза... тя е навсякъде.
Моето студено тяло
и слънцето не може да го стопли.
В гроба сама ще лежа,
сама ще потъвам в празнота.
Кой си ти?
За какво си ми?
Когато умра, ще ме последваш ли?
Едва ли...
Може би ще тъжиш,
ще ти липсвам.
Но нямаш смелост да бъдеш с мен...
с мен до края.
След смъртта ще дойде вечността.
Ще те преследвам в сънищата.
Ще те измъчвам всяка нощ.
Това ще те боли.
Не ще те боли смъртта ми.
Не ще бъдеш с мен никога.
Няма да ме притежаваш.
Аз ще отмъщавам,
обладана от гняв и омраза.
А мракът ще ме закриля...
както сега е винаги с мен.
Забрави ме... за теб не съществувам...
АЗ СЪМ НИЧИЯ!!!...