Никой не вижда дъжда във очите ми,
бурите скрити дълбоко в нощта.
Смехът ми е маска – изглежда красива,
а в мен се разпада една самота.
Никой не чува вика на душата ми,
шепнеща тихо сред празния ден.
Думите сресват лицето ми нежно,
но не и сърцето – то все е във плен.
Никой не пита защо съм безцветен,
защо всяка утрин е с вкус на тъга.
Може би страх ги държи на разстояние,
а може би просто – не им е беда. ...