Безкрайни ноемврийски дъждове.
Вали, вали, вали до изнемога.
А вятър сив отчаяно зове
да тръгна с него. Но, уви, не мога.
Ноември е прихлупил всичко в мен.
В тъгата губя смисъл и посока.
Един познат до втръсване рефрен
приспива ме в летаргия дълбока.
Каква вселенска плътна самота.
Носталгията – с нож да я разрежеш.
А Зимата пред пътната врата
стои и гледа хладно изпод вежди.