Безкрайни ноемврийски дъждове.
Вали, вали, вали до изнемога.
А вятър сив отчаяно зове
да тръгна с него. Но, уви, не мога.
Ноември е прихлупил всичко в мен.
В тъгата губя смисъл и посока.
Един познат до втръсване рефрен
приспива ме в летаргия дълбока.
Каква вселенска плътна самота.
Носталгията – с нож да я разрежеш.
А Зимата пред пътната врата
стои и гледа хладно изпод вежди.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
