Ноемврийско
Не мога вече стихове да пиша.
Не помня как думите да уловя.
Написах много, изговорих повече,
научих, че понякога е нужно да мълча, че няма думи...
Вървя със тебе - ръка в ръка.
До магазина и обратно, мълчешком.
А викат думите във мене
и мога да говоря сякаш цял живот.
Защото грее ноемврийско слънце
и вплита в очите ти искри.
Навън мирише на закъсняло лято,
а аз искам да е хладно, да се сгуша в теб...
Да те слушам вечер, да мълчим,
да търся погледа ти над чашата с кафе,
да съм причината да се усмихваш денем
и онази, заради която да не спиш.
Искам да ти кажа още много -
но ти ще ме прекъснеш, ако прекаля!
Затова да каже всичко позволявам
само вплетената ми във твоята ръка...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Марина Петкова Всички права запазени
