Нощ в Пустинята...
На залеза великолепието диво
раздухвано от вятъра пустинен,
догаряше първично и красиво
като в олтар на Бог, във здрача анонимен...
Комета саможертвено премина
на огнен път чертаейки следите,
когато над Великата пустиня
изгряваха на нова нощ звездите...
Но от небето стелеше се мрака
и скоро всичко щеше да изчезне:
Безкрайността, Пустинята и всяка
надежда за простори междузвездни...
Нощта налага своите закони,
а вятърът зад пясъчните дюни
в стремежа самотата да прогони
подрънва на въздушно-звездни струни...
Съзвездията се завъртат близо,
звездите им красиви са огромни,
приятен хлад от тях гальовно слиза...
... Пустинята Творението помни,
че тук била е Райската градина
и на Живота тайните се крият,
а уморен от Времето почива
си Бог дори понякога, самият...
А на цветята райски с аромата
и с песента на ангели божествена -
се опознавали Мъжът с Жената
и любили се двамата, естествено...
А няма нищо толкова самотно
отколкото замръкнала Пустиня,
щом Вятърът дори зад хоризонта
легендите отмъкнал, сам замина...
И самотата по-голяма даже
остава, без виденията в мрака -
примамни на пустинните миражи,
които оживяваха я някак...
... А в тъмнината залезът угасва,
връхлитат го вълни от необята...
Пустинята във самота ужасна -
очаква да се извърти Земята...
25.02.2018.
© Коста Качев Всички права запазени