Нощи
Просмука се през ключалката
Влезе в голямата стая
Настани се в едно кресло
Зачака спокойно нощта
Беше прозрачна
Гола
Не знаеше какво е да се срамува
Просто седеше и чакаше
Мъглата в стаята я насити
Онази мъгла от лъчите
Насити се от топлината им
Дишаше тежко
Все още седеше в креслото и чакаше
Нощта скоро щеше да долети
За да я обгърне да я обвие
В тази обвивка се чувстваше цяла
Изпълнена с блаженство
Обичаше нощта
Тя й носеше самоосъзнаване
Чувстваше се сякаш лети
Такава бе душата й
Разкриваше се само нощем
Само тогава тя бе с него
Той пишеше поезия
За нея
А тя дори не се и опитваше
Беше щастлива
Че нощта е дошла
И той заедно с нея
На сутринта отново се просмука
Пак през онази ключалка
Сля се с деня
със светлината
И се изгуби
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любов Никифорова Всички права запазени
