нощта...
Във здрача
на умиращ ден
възкръсва и запалва
неоновите светлини
в очите си... нощта
и тихичко запява
песента позната,
със "нани-нани-нани-на"
приспива сетивата.
Потъвам в свят, където
е бродница душата,
а мислите ми
там намират
зеницата на свободата.
Но иде утро -
светлолико, нежно.
Разпръсва аромата си
в нозете ми.
Страхувам се
във него да пристъпя,
реалното ме плаши
с острите си зъби.
А светлината
не винаги е лек
за уморените
от болката очи.
Тогава плача тихо
във съня си,
там моят свят
отворил е врати,
със топли и уютни пазви,
наситен с цветност от мечти...
на умиращ ден
възкръсва и запалва
неоновите светлини
в очите си... нощта
и тихичко запява
песента позната,
със "нани-нани-нани-на"
приспива сетивата.
Потъвам в свят, където
е бродница душата,
а мислите ми
там намират
зеницата на свободата.
Но иде утро -
светлолико, нежно.
Разпръсва аромата си
в нозете ми.
Страхувам се
във него да пристъпя,
реалното ме плаши
с острите си зъби.
А светлината
не винаги е лек
за уморените
от болката очи.
Тогава плача тихо
във съня си,
там моят свят
отворил е врати,
със топли и уютни пазви,
наситен с цветност от мечти...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
