Новолуние
Изтънялата, крехка луна
кротко падна и
с тихо звънтене
утихна пленена
в прегръдката мека
на Млечния път.
Повелителят древен
на земните дни
се събуди
доволен
и
пропълзя бавно
по лепкавата паяжина – люлка.
Протегна ръка,
разбърка звездите,
придъвка беззъбо
уловената,
сгърчена плячка
и със зорницата
дълго игра.
После изморен и заситен,
усмихнат заспа
Повелителят древен
на дните.
Млечният път
го приласка
и падаща звезда
се стопи и
остана да свети
като сълза
в окото на кроткото бебе.
Целуна я слънцето
и тя изгоря
в новолуние,
за да изгрее
като поредната
нова луна.
© Росилина Хесапчиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря! Винаги съм си мислила къде отиват дните ни, дали се трупат в склад някъде из вселената или има назначен Пазител, който вечеря с изминалия ден, залязващото слънце, намалялата луна, отливите на океана...за да започне светът наново и начисто на следващия ден?! Не е ли добре ако изминалото зло просто изчезва в непретенциозния стомах на Чистач и така се преобразува в светлина, енергия, нова звезда?!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
