Някак… не-достатъчна
Разбихме и последната илюзия.
А ти я назова реалност.
Доспехите на рицарите - гузни
на инат облякохме,
формално.
Ти тръгна твърд и безпощаден,
извивката на профила ти трепна...
и само любовта придаваше
на остротата някаква кокетност.
И аз бях горда - ронеща се
каменно.
Под мен цветята ставаха на въглени.
Треви и листи падаха в крака ми
и въздухът изсипваше се стъклен.
А там под него, долу в безвъздушното...
без кислород и светлина - очакващи
присъда,
сенките ни гушнати...
молитви си припомняха - разплакващи..
Как стигнахме до тук, отговори ми!
Кога престанахме да се пресичаме?
Ако същественото е необозримо,
какъв е начинът да се обичаме?
Върви и аз вървя... настъпва зима.
И ще се влюбваме по спомени остатъчни.
Най-тъжно е, че любовта я има...
но само тя... е някак не-достатъчна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мойра Всички права запазени
