21 сент. 2007 г., 09:39

Някак… не-достатъчна 

  Поэзия
1353 0 27
 

Разбихме и последната илюзия.

А ти я назова реалност.

Доспехите на рицарите - гузни

на инат облякохме,

формално.


Ти тръгна твърд и безпощаден,

извивката на профила ти трепна...

и само любовта придаваше

на остротата някаква кокетност.


И аз бях горда - ронеща се

каменно.

Под мен цветята ставаха на въглени.

Треви и листи падаха в крака ми  

и въздухът изсипваше се стъклен.  


А там под него, долу в безвъздушното...

без кислород и светлина - очакващи

присъда,

сенките ни гушнати...

молитви си припомняха - разплакващи..    


Как стигнахме до тук, отговори ми!

Кога престанахме да се пресичаме?

Ако същественото е необозримо,

какъв е начинът да се обичаме?


Върви и аз вървя... настъпва зима.

И ще се влюбваме по спомени остатъчни.

Най-тъжно е, че любовта я има... 

но само тя... е някак не-достатъчна. 

© Мойра Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??