Sep 21, 2007, 9:39 AM

Някак… не-достатъчна 

  Poetry
1265 0 27
 

Разбихме и последната илюзия.

А ти я назова реалност.

Доспехите на рицарите - гузни

на инат облякохме,

формално.


Ти тръгна твърд и безпощаден,

извивката на профила ти трепна...

и само любовта придаваше

на остротата някаква кокетност.


И аз бях горда - ронеща се

каменно.

Под мен цветята ставаха на въглени.

Треви и листи падаха в крака ми  

и въздухът изсипваше се стъклен.  


А там под него, долу в безвъздушното...

без кислород и светлина - очакващи

присъда,

сенките ни гушнати...

молитви си припомняха - разплакващи..    


Как стигнахме до тук, отговори ми!

Кога престанахме да се пресичаме?

Ако същественото е необозримо,

какъв е начинът да се обичаме?


Върви и аз вървя... настъпва зима.

И ще се влюбваме по спомени остатъчни.

Най-тъжно е, че любовта я има... 

но само тя... е някак не-достатъчна. 

© Мойра All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??