Някога
НЯКОГА, някога... бяхме мъже.
С дъх на тютюн и барут.
По пладне крадяхме жени и коне.
И всеки от нас беше луд.
Жените връзвахме с любовни ласа.
Раждаха децата ни в знойния зрак.
На кантар мерихме думи и дела.
Пияни заспивахме под звездния знак.
Умирахме, но верни жените оставаха.
Не предаваха нас, нито брачното ложе.
След ковчезите виеха с глас на вълчици.
Къде ли са тези жени? Къде ли са, Боже?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мимо Николов Всички права запазени
