НЯКОГА, някога... бяхме мъже.
С дъх на тютюн и барут.
По пладне крадяхме жени и коне.
И всеки от нас беше луд.
Жените връзвахме с любовни ласа.
Раждаха децата ни в знойния зрак.
На кантар мерихме думи и дела.
Пияни заспивахме под звездния знак.
Умирахме, но верни жените оставаха.
Не предаваха нас, нито брачното ложе.
След ковчезите виеха с глас на вълчици.
Къде ли са тези жени? Къде ли са, Боже?
© Мимо Николов All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
