Някой ще дочака...
В напуканите длани на земята
накацала порода непозната –
ни кукувици, зверове, ни люде,
с усмивка тъй притворно лицемерна
и искат в огледалото да мернат,
лика на Бог – в душите им събуден.
А в сребърната – вижте амалгама,
отдавна образът човешки няма
ни свое отражение, ни спомен,
ни прилика най-бегла даже с Него,
единствено търбух, портфейл и Его,
издраскал е векът ни вероломен.
Поспря, изтри си кървавите пръсти,
а после изкова пореден кръст и
потърси сред гъмжилото побъркан
поет, що нощем пише под звездите,
самотен, влюбен... от тълпите скрит е,
светът преял додето нощем хърка.
И тихо думи за молитва вгражда,
безсънен, не усещаш глад и жажда,
немирен дух, останал непокорен,
за другите навярно луд изглежда,
но силен с вяра, обич и надежда,
съсича всяко зло и то от корен.
Животът ти, поете, ще е кратка
въздишка Божия, почти загадка
и ти ще си отидеш. Небелязан
ще бъде гробът. Вятърът разплакан,
ще срича тихо римите ти свети,
ще дойдат други времена. Поети
ще бъдат всички. Някой ще дочака...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
