Под мен е сивата пулсираща вода.

И спомням си (долавям) силуети.

Те бяха два,

евентуално сто...

но бяха ли въобще там?

Ръка, докоснала ръка, и талия –

усещане за тяло, което

тръпне. Аз докосвам спомени.

Отрязъци, фрагменти от света,

и знам, че монотонно вечността говори ми.

Навеждах се. Попивах красотата на мига.

Страхът от загуба усилва красотата.

Аз знам, че някъде далеч назад разнесен е прахът.

Нов идва. Споменът топи се в кръговрата.

Насред площада. В киното пред тъмния екран.

А също на брега, загледани в водата.

Тогава тя течеше сред грамади от бетон,

сега фрагментите и чезнат в пустотата.