Някъде на моста?
Под мен е сивата пулсираща вода.
И спомням си (долавям) силуети.
Те бяха два,
евентуално сто...
но бяха ли въобще там?
Ръка, докоснала ръка, и талия –
усещане за тяло, което
тръпне. Аз докосвам спомени.
Отрязъци, фрагменти от света,
и знам, че монотонно вечността говори ми.
Навеждах се. Попивах красотата на мига.
Страхът от загуба усилва красотата.
Аз знам, че някъде далеч назад разнесен е прахът.
Нов идва. Споменът топи се в кръговрата.
Насред площада. В киното пред тъмния екран.
А също на брега, загледани в водата.
Тогава тя течеше сред грамади от бетон,
сега фрагментите и чезнат в пустотата.
© Иван Проданов All rights reserved.
