Няма да те пусна..
Аз няма никога да те загубя!
И няма да те пусна никога!
От погледи по теб на всички люде,
е много вероятно да ревнувам...
Ръцете ти - от ласки похотливи.
Косите ти - от дъх на чужд копнеж.
И устни, с ароматът на малини,
не вкусвали ги другите мъже.
Понякога, не често, но понякога,
ще искам да пронижа всички мисли.
Желанията, страстите на хората,
които с теб любови си измислят.
Но зная... Ах, за Бога! Нелогично е.
Та ти си моя! И си моя, че дотолкова,
когато погледа ти срещне неприличност,
събличаш се в ръцете ми до голо.
И си прекрасна! Толкова си хубава,
че някак си дъжда не завалява.
И капките, и облака ги псувам!
Стихиите, защото те погалиха...
И как да съхраня, несъхранимото?
Молитви съчинявам против лудост.
Но ти целуваш ме. Целуваш ме до синьо.
И цялата ми ревност става чудо!
Тогава замълчават в мене бурите.
Звездите се подреждат като птици,
зарязали гнезда по пълнолуние -
ни светят, като влюбени зеници.
Нощта е само моята утеха.
Сънят да те завръща от умора.
Останала от погледи - без дрехи,
единствено за мене ще си гола...
... защото няма да поискаш да те пусна...
Стихопат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
