Няма да те пусна..
Аз няма никога да те загубя!
И няма да те пусна никога!
От погледи по теб на всички люде,
е много вероятно да ревнувам...
Ръцете ти - от ласки похотливи.
Косите ти - от дъх на чужд копнеж.
И устни, с ароматът на малини,
не вкусвали ги другите мъже.
Понякога, не често, но понякога,
ще искам да пронижа всички мисли.
Желанията, страстите на хората,
които с теб любови си измислят.
Но зная... Ах, за Бога! Нелогично е.
Та ти си моя! И си моя, че дотолкова,
когато погледа ти срещне неприличност,
събличаш се в ръцете ми до голо.
И си прекрасна! Толкова си хубава,
че някак си дъжда не завалява.
И капките, и облака ги псувам!
Стихиите, защото те погалиха...
И как да съхраня, несъхранимото?
Молитви съчинявам против лудост.
Но ти целуваш ме. Целуваш ме до синьо.
И цялата ми ревност става чудо!
Тогава замълчават в мене бурите.
Звездите се подреждат като птици,
зарязали гнезда по пълнолуние -
ни светят, като влюбени зеници.
Нощта е само моята утеха.
Сънят да те завръща от умора.
Останала от погледи - без дрехи,
единствено за мене ще си гола...
... защото няма да поискаш да те пусна...
Стихопат.
© Данаил Антонов All rights reserved.
