Няма нищо по-хубаво от хубавото време
Той просто ме размива. Акварелно.
По мислите ми драска с тежък дъх.
Разтапя ме усърдно. Паралелно
замрежва мисълта ми в плесен, в мъх...
Забравям за способността си да размислям.
На кукичката клъввам. И... мълча.
Зад щорите не гледам. Неизбистрено
небето запилява си ключа.
Това е временно – докато секне.
Дъждовното му ласо ме влудява –
разхлабва, стяга, спира – пак си текне –
на книжна лодка... с водка се спасявам...
Дъждът не ме обича мен – прегризва
простирите ми – опнати доверия.
И как да изсуша онази риза,
довчера кърпена с конци от лековерие?...
Дъждът обича някого,... навярно
любовно го поръсва с цветове...
Но в мен се цели като в дартс... и срива ме...
И живвам само в дъх на колендро́
след дъждове.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
