Оазис в пустиня
heartfelt & smile1
Потъвам в пелената на нощта, а мракът гъделичка сетивата
в очакване на пълната Луна, надничаща от края на Земята.
Не вярвам, че се случват чудеса, дори в такива лунни бели нощи,
ала по навик пак си пожелах: Дано те има и ме чакаш още!
А кой ли ти пошепна в тишината, че чака те отново там, навън?
И от нощта индигова Луната надниква любопитно в твоя сън.
Красива, нежна в сребърната роба, танцува боса своя валс в захлас -
дали е чудо, или е прокоба... Позна - Луната сребърна съм аз!
Луната е високо на небето... Да можех да я стигна със ръка!...
Как липсва ми приятелят, човекът! Но тук, до мене, в тази самота,
а не на разстояния небесни или в недосънувани мечти...
Макар и близки – винаги далечни оставаме, за жалост, аз и ти...
Наистина, Луната е далеко... Ти само посегни със две ръце
или тръгни по нейната пътека с горещото си, искрено сърце -
ще стигнеш бързо, толкова е близко - на малка капка обич от Земята
и, стига само силно да поискаш - до теб ще е, приятелю, Луната!
Да искаш и да можеш е различно... Повярвай, пълно с обич е сърцето,
ала до теб едва ли ще достигна... Но вече знам – макар и от небето,
една Луна за мен в нощта ще свети, с усмивка ще надниква във съня ми
и ще лекува с обич там, където се появят от самотата рани...
Прозира във очите ти тъгата, в зениците ти тлее самота -
не бива да се чувстваш сам, когато се сипва свежо утро след нощта
или, пред теб когато е морето със златен бряг, с блестящи раковини,
а мен ме имаш, скътана в сърцето – оазис, скрит в една пустиня!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валка Всички права запазени
