Обич побеляла
Един мой приятел, към петдесет
се ожени за двайсетгодишна.
Злобните започна да ги тресе,
че нищо не струва, че тя си е нищо.
През чужди очи, придирчиви и строги,
тя наистина не беше красавица.
Грозното пате...С дълги ръце...
Не снежинка, а кална лапавица.
Какво ли пък толкова в нея намери?!
Защо точно в нея се влюби?!
Хората обичта еднакво не мерят,
до болка понякога груби...
А е толкова простичко, щом земята цъфти,
щом поникват тревите и зазрява ли житото!
Щом и птица политва в море от лъчи,
щом и жребият носи насита!
А тя си наложи да бъде незрима...
Добрият петдесетгодишен съзря
в нея нещо, което самата тя не съзираше.
А тя за награда се разхубавяваше.
Той и довери всичките си неща.
Всичко свое с нея делеше.
Тя му роди детенце.
Той и се поклони до земята.
Струваше и се, че това е сън.
Мислеше си, че не го заслужава.
Чудеше се защо се случи това.
Той не се бъркаше.
Стигаха му умът, силите и сърцето и този път.
Неговата бяла обич беше до нея.
Помагаше и с възхитените си очи.
Тя държеше високо главата си.
Под този поглед животът бягаше напред.
Момичето порасна като дръвче - вкорени се,
укрепна и като че ли за благодарност
за спокойствието, за това, че не я излъга и обиди,
тя в зрелостта си стана такава, каквато
той я видя като млад - дълбоко задрямала Красота!
Изведнъж се разлисти. Пищно. Богато.
Отоново се зачудиха наоколо:
- Какво се случи с нея?!
Защо?! Откъде се появи това чудо?!
А моят приятел мълчеше...
Упорит труд и воля - никакво чудо!
Той поиска така. На чудесата не вярваше.
Уверено. Решително. Властно.
Със своята Обич я извая от кал
и се оказа, че е прекрасна!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
