Обичам да си лафя с моя
Обичам да си лафя,
да говоря
със дилафа,
или със моя...
Не, не със него (тук намигвам),
а с образа от огледалото,
но понякога не го разбирам
и хващам на часовника махалото,
в напразен опит времето да спра,
а то се смее с кукувича песен,
снежинки сее в моята коса,
за зимата намеква ми, а още не е есен...
Понякога на мисли се отдавам
за водовъртежите във този свят.
Тогава често в бездните пропадам,
където ангели не бдят,
където няма светлина
от слънцето, а свети лава,
и грозни, скверни същества
с очи от кръв ме наблюдават...
И често в мен сърцето спира,
тъгува то, не иска да тупти,
и малка част от мен умира,
една такава... невидима почти...
*****
Обичам да си лафя
и звезди да броя,
но случва се понякога да сгафя,
тогава хващам моя...
Пак не познахте!
Хващам своя нов, пореден идеал
(видях как преди малко се засмяхте)
и чистя го от уличната кал.
Но никога не връща стария си вид -
един такъв остава, леко мътен,
със дъх на изгорял кибрит,
уж чист е, но изглежда мръсен...
Прилича ми на дреха, втора употреба,
почти неносена... почти...
А днес, реших да съм усмивка бледа -
усмихнах се... но някак не личи...
*****
Обичам да говоря
с моя
образ, с себе си да споря...
А ти... говориш ли си с твоя?
13.07.2015.
Георги Каменов
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Каменов Всички права запазени
