Обичта е единствена отбрана
Отдавна студено е в мене
и мястото в душата празно си стои.
Вече чудя се, кога ще дойде време,
когато нечие сърце тъмата ми ще освети.
Нежност, бликаща от поглед искрен,
проникваща в тунел отдалечен.
Ръка подадена от сърцето към мен,
дарявайки искрата в мрак студен.
Кога ще пламне огънят, тлеещ,
помнещ единствено предишната любов,
която за него беше кат` вода, едва живеещ,
та новата дали ще чуе неговия зов.
Повик за страст необуздана,
копнеж за танц недотанцуван.
Душа ми мечтае да е обладана,
от любовта, в мигa така бленуван.
Защото и тя, като всяка клетка,
нуждае се от клетъчна мембрана,
за да не бъде погубена във битка,
в която обичта е единствена отбрана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николай Николов Всички права запазени
