Беше лято и знойна омара
пак трептеше и свирках си аз.
По асфалта летях в надпревара
сред нивята с налятия клас.

Поувлечен в шофиране дръзко 
забелязах сред макове как
се люлее в червената блузка
късопола жена с дълъг крак.

Засвистяват спирачки, забавям
на колата безумния ход.
Пред лицето ù спрял, осъзнавам
на колежката профила строг.

Бе изпуснала днес автобуса
и решила да тръгне сама
към дома си със смесени чувства,
с таз поличка-плисе от басма.

Тя до мен! На седалката тясна
с коленете в приятен загар
се усмихва, припламва и блясва
неподправен момичешки чар.

Че към мен тя не е безразлична
и по лудост сме близки съвсем,
до сърцето по струна лирична
бих достигнал, ей тъй, без проблем.

А онази омара далечна 
затрептява в пространството тук –
дали обща ще хванем пътечка
или всеки ще тръгне в път друг?

И пред тази тъй трудна дилема, 
в лабиринти от чувства мълчим.
Обичта ни по пътя поема
без преструвки, воали и грим.