Обичта ни по пътя поема
Беше лято и знойна омара
пак трептеше и свирках си аз.
По асфалта летях в надпревара
сред нивята с налятия клас.
Поувлечен в шофиране дръзко
забелязах сред макове как
се люлее в червената блузка
късопола жена с дълъг крак.
Засвистяват спирачки, забавям
на колата безумния ход.
Пред лицето ù спрял, осъзнавам
на колежката профила строг.
Бе изпуснала днес автобуса
и решила да тръгне сама
към дома си със смесени чувства,
с таз поличка-плисе от басма.
Тя до мен! На седалката тясна
с коленете в приятен загар
се усмихва, припламва и блясва
неподправен момичешки чар.
Че към мен тя не е безразлична
и по лудост сме близки съвсем,
до сърцето по струна лирична
бих достигнал, ей тъй, без проблем.
А онази омара далечна
затрептява в пространството тук –
дали обща ще хванем пътечка
или всеки ще тръгне в път друг?
И пред тази тъй трудна дилема,
в лабиринти от чувства мълчим.
Обичта ни по пътя поема
без преструвки, воали и грим.
© Иван Христов All rights reserved.
