Облог

От скъсаните ти обуща зеят пръсти.

И мислите ти зеят – на езици...

Загръщаш се, опитваш да не пускаш

змиите, които тръгват към очите ти.

Отдавна не броиш звезди, не им говориш.

Дори луната е в невидим облак,

фрагмент от несвобòда,

гръб.

Не те тревожи 

ничия подмолност. Или същност.

Затворен си – от кожата до нерв. Без кота нула,

без завършек. Един безкраен пневмоторакс,

един доказан corpus dei. Душата ти в затвор,

а глътките любов са на привършване...

Нима сънуваш още? И боли под миглите

от дирите на думи...

върху квадратен сантиметър

плът

самото битие се прекатурило

без грес, трептяща стъпка

неферментирало безсъние.

Запалваш тимиам – вълшебството издига!

Кадиш  и слушаш – тропа! Иде си...

Избираш кофти клечката... Dam!

Кротуват ангелите, неизпратени за милост.

Не се презираш вече!

- О, обич има вътре в мен – да преоткрия

нищия като разтоварач на чуждо мнение,

освободен от данъка за смет!

Бих сложил на везни душата си

за по-голяма от човек на колене!

tina