Обречена
Денем е, а всичко е потънало във мрак.
Шумно е, а само тишина се чува...
Една сълза отронва се и пада пак,
а ехото отеква и в далечината се изгубва...
Седя сама във мрачно-горзната си стая,
а мисълта ми нейде другаде се извисява...
Ах, как отново искам да мечтая,
но силна болка това ми забранява...
Тя влязла е в сърцето ми нещастно,
души го, къса, тъпче и дере...
Зарад нея то е вече празно
и се моли по-скоро да умре...
И спомени нахлуват безпощадно,
опитват да запълнят дупката във мен,
но болката поглъща ги тя кръвожадно,
а само ти за всичко си виновен...
Нима по-красива, по-добра е тя от мен?
Нима наистина ти не разбра,
че аз живеех ден за ден,
единствено за твоя поглед - пронизващ ме като стрела...
Дори когато жадно те изпивах със очи,
а тя отблъскваше те надалече...
дори тогава ли, за миг дори,
моя поглед не засече?
Защо ли продължава да боли,
да те желая както никой друг...
като надеждата и моите мечти
умряха след като си тръгна ти от тук...
Ех, как исках да бъда щастлива
за първи път в моя живот...
А сега болката ме убива,
а ти за другата на всичко си готов...
Но за нищо аз не съжалявам,
поне научи ме какво е обич...
макар със болка всичко да заплащам,
отново бих предпочела тази орис...
А за себе си единствено желая
след време другиго да срещна,
който ще ме научи отново да мечтая
и ще ми даде обичта си гореща!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мими Всички права запазени
