Обречени
Пролетният дъжд танцува по прозореца ми пак
и капките в една се сливат.
Подобно на съдбовен знак
образа ти от съзнанието ми размиват.
В шепота им самотата си усещам,
бремето на окаяната си душа.
Разбиране от никъде не срещам,
а само упреци за моята вина.
Грешна съм, че те обикнах.
Болна съм и търся лек.
Опитах, но не искам, а и не свикнах
да живея аз без теб.
Поглеждам през прозореца отворен
и виждам толкова усмихнати звезди,
а чувствам се като дърво без корен,
защото разделят се нашите съдби.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николета Всички права запазени
!!!