Оцеляхме отново. След поредния глупав дуел.
След една камара разпилени и къси мълчания.
Всеки сляпо си вярваше и усърдно се беше заел
да превърне очите на другия в нямо страдание.
Всеки правеше списъци с куп непризнати вини,
с изневери, които дори не изглеждат възможни,
а очите тъмнееха, сякаш са тъжни луни
и прехапваше устните гняв - като вятър тревожен.
Оцеляхме отново. И заспахме, обърнати с гръб.
Сутринта ни събуди една разцъфтяла усмивка.
Просветляха луните и вятърът беше беззъб.
Сутринта ни събра топлината на мека завивка. ...