Заключих те дълбоко в сърцето си,

скрих те в душата от всички,

но намирах те сутрин в небето си

като облаче малко, самичко.

Пощурявах щом някой те пипнеше,

щом се взре в очите ти чудни,

вятър пазех край теб да не минеше,

да разрошва косите ти луднал.

Не поглеждах даже към слънцето,

защо са ми две слънца в синевата?

И заспиваше, спираше, времето

щом ме грейнеше с усмивка позната.

Но загубих те! Ти вече далече си,

друг си губи ума - до премала,

в мен остана несбъднато скитаща,

блян жадуван във сън оживяла.

И те вдишвам, въздъхвам и кая се,

и се моля за миг да те имам,

палав шепота месецът знаеше

как под стрехи зовях те любима.

Хайде, идвай, уморих се от чакане!

Не бави се, не искай покана,

ще отключа надежди изплакани,

моя радост, до полуда желана...