О, колко малко са
безоблачните дни,
когато Слънцето
на щастието свети.
Пред вълнолом се спират
нашите мечти.
И радостта ни е
от бурите разбита!
О, често клисав е
горчивият ни хляб!
И колко дълъг низ са
дните уморени...
За Слънцето
Човекът не е сляп,
защото хората
с очи са надарени...
Не зная на кого
от туй
ще се оплачеш ти,
а и Съдбата няма как
да ти помогне...
Ти в тая каша си принуден
да стоиш.
И участта ти
никого
не може тя
да трогне!
14.07.1972 г. София
© Христо Славов Всички права запазени