О, колко малко са 
безоблачните дни,
когато Слънцето
на щастието свети.
Пред вълнолом се спират 
нашите мечти.
И радостта ни е
от бурите разбита!

О, често клисав е 
горчивият ни хляб!
И колко дълъг низ са
дните уморени...
За Слънцето
Човекът не е сляп,
защото хората
с очи са надарени...

Не зная на кого
от туй
ще се оплачеш ти,
а и Съдбата няма как
да ти помогне...
Ти в тая каша си принуден
да стоиш.
И участта ти
никого
не може тя
 да трогне!

   14.07.1972 г. София