Ода за моето мишле
... в утрото на светла ера нещо пишех си в тефтера
и – не щеш ли! – от килера мишчица се появи,
каза ми: – Здравей! Отдавна все те гледам, без да шавна,
но със стихчетата, явно, ще умреш от глад, уви!
От дивана ми изцърка: – Спря да ходиш и на църква!
Тъжни мисли те човъркат, римата ти ли се скри? –
сетне шмугна се в долапа – и сухара ми излапа,
от лютивата ми грапа, май? – изпи чашлета три.
– Пич, навън дойде ноемврий! Пак ли ще сме на консерви?
С тебе – вика, – неам нерви! Що се правиш на поет?
И зад бялото перденце драсна тоя стих с краченце –
и живеем с туй мишленце! – цял живот в един куплет.
Ако нещо се закучи, сиренце ядем – и лучец,
на другарче с него случих – и не се тревожа хич,
с него съм на далавера! – книжка подарих му вчера,
цяла зима от килера ще ми вика: – Браво, пич!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
