Огледало си ми ти
Не знам дали светът се е побъркал,
но повечето хора с пръст ни сочат.
Нас, влюбените, дето дръзнахме
във бурното море сами да скочим.
Представяш ли си колко странно е,
за толкова модерното човечество,
да бъдеш по любов от друг избран,
и обич да му даваш безконечно?
Но здрави ли са болните от мъка,
щом страдат им душите от заблуда,
или по общо, тъй приета препоръка,
ги слагате в графата - луди?
Наистина, не зная. Думи нямам.
Поетът е в словесен дефицит.
Какво, като в поезия и драма
събират се четящи ме, съдби?
Какво, като след всяко изречение,
съзнавам в самота, че се обричат
и повечето даже от рождение,
в живота си не са били обичани...
Това не ме отчайва, но е тъжно.
Понякога навява бавна смърт.
Сърцата нямат вечната окръжност,
в която да се раждат всеки път...
Така че, не вменявайте илюзии!
Живейте с малко вяра и надежда.
Самият аз, макар и със контузии,
разбрах, че даже слепият проглежда.
А Господ да не пази вече зрящите!
Ний имаме насреща огледало.
Държа те със ръце и няма страшно.
Не пускам, туй що в мрак ме е видяло!
©тихопат.
Данаил Антонов
10.10.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
