Когато слънцето започне да блести,
аз знам, че този блясък пак си ТИ!
Ще продължа тогава в любовта ти огнена аз да живея,
дори от светлината твоя пак да ослепея.

Останал сляп, без мойте искрени очи,
аз знам, че никога във тях не ще проблясват пак сълзи.
Какво пък толкоз – дори без тях, аз знам, усмихнат ще живея,
и на слънцето, заради теб, отново ще се смея.

Аз знам, че утрото прекрасно няма пак да виждам,
и знай - заради туй на хората около мен, аз няма да завиждам.
Защото със сърцето си ще чувствам топлината,
така прекрасна и сгряваща във зимата душата.

А нощем, когато падне мракът черен,
и той игра играе като клоун самотен, лековерен.
С усмивка в него смело ще застана,
и уверен аз, че имам твойта светлина, срещу него ще въстана.

С насмешка и ирония аз него ще погледна,
и на земята мокра и студена леко ще приседна.
Защото знам, че огнен феникс в любовта ти пламенна се крие,
и величието негово, тоз мрак тъй жалък, никога не ще затрие.