Океанът...

 (поема)

               Океаните заемат почти ¾ от

               повърхността на Планетата ни.

                                           Факт

Безкрайност разлюляна!... И... величие,

и дом на ураганни ветрове...

До тук не стигат в полета си птиците,

зад хоризонта няма брегове...

Тук нощем със звездите във съзвучие

люлеят се със Вятърът вълни.

Тук чудесата истински се случват

и сбъдват се най-щурите мечти...

Тук раждат се в живота и легендите,

и даже, да не си приемал Бог,

в стихията се кръстиш суеверно,

харизвайки душата си в залог...

Летящият Холандец е възможно

да срещнеш, като призрак във мъгла,

в безветрие опънал (сам безбожник!)

от бури изпокъсани платна...

През Вечността не стихваща стихия

и бури с ураганна красота...

А всеки миг от Времето тук крие

и взривното Начало на Света...

Отгоре са небето и звездите,

от долу- разлюляната вода,

а между тях- пространство за мечтите-

с лелеяния Дух на свобода...

... Това е всичко... Другото е Вечност,

а нямаме за нея сетива́!...

И даже Бог от тука е далече,

дори и да се кръстим за това!...

Вълнѝ родени от далечни бури

люлеят се лениво без покой....

Към тях внезапно вятър се притуря

и с дива ярост ги разбива той...

И в ритъмът на цялата Вселена

пулсира Океанът разлюлян,

и мощната му гръд е споделена:

между безветрие и ураган...

От лунна гравитация привлечен

люлее мощно приливни вълни,

а вятърът стоѝ като обречен-

безсилен нещо в тях да промени...

И в тази необятност разпиляна,

обхванала от край до край света:

– във всеки миг променя Океана

стихийната си, дива красота...

... И в срещата със Слънцето блещука

над хоризонта му една звезда,

и изведнъж пожар избухва тука,

и се разпалва тъмната вода...

А Вятърът от облаци извайва

в небето  светове от светлина

и всеки миг в творбата си добавя

нюанси на космична красота...

Зад хоризонта, някъде оттатък,

безмълвни мълнии проблясват... Знак:

макар и тъй далечен, тих, и кратък,

че нейде буря е вилняла пак...

Събуден, Океанът засиява

прекрасен и до хоризонта син,

по него Слънцето се заиграва

със прелестни вълни в ултрамарѝн...

По двойки скачат влюбени делфини...

... Летящи риби (сякаш без тела!)

планират на ята с необясними

и сребърни по вятъра крила...

... Към залез вече Слънцето изцяло

по синята, люлееща се площ,

сребро стопено щедро е разляло –

в очакване на идващата нощ...

А въздухът сгъстява се полека,

в мистичен виолетов полумрак,

разжарва се към залезът пътека,

и вече хоризонтът му е бряг...

– О няма нищо толкова красиво

от залез над притихнал Океан!...

– И Слънцето, което си отива,

но светлината му е още там,

и продължава тайнствено да свети,

във Океана с чудни цветове́,

и светят облаците, и небето,

и светят даже всички ветрове́...

А после, щом угаснат светлините,

остава тук небесният разкош,

защото са като слънца звездите

на черното небе в безлунна нощ...

... Завари ли те в Океана вечер

от нейната магия си обзет

и ставаш част от Вечността, човече:

замлъкнал пред Безкрая... с пиетет...

И трепват даже скъсаните струни

в душата ти от тази красота,

а случиш ли и нощ със пълнолуние

обзема те внезапно лудостта –

обсебващата лудост на мъжете,

в която дързостта е просто ход:

за да живеят тук със ветровете

и с бурите венчани доживот!...

Една звезда небето озарила

ги води по космическа следа

и те са тук щастливи, а под кила-*

желаят само, винаги вода...

... обаче щом се вдигне разгневено

в нощта със ураганните вълни,

настръхнал Океана диво стене

и гърчи се от болка, без звезди,

тогава искаш да не си се раждал,

вълните суеверно все брои́ш

и знаеш, че Деветата**е страшна,

но кръстиш се: дано да издържиш!...

Някога в Океана

*кил:надлъжната греда по долната част на кораб

или лодка.

**счита се, че деветата вълна е най-слна