Октомври е тъга... Небето слиза
Октомври е тъга... Небето слиза,
и ляга като куче пред вратата...
Ех, де да можех... някак да ти близна -
така, съвсем по кучешки, ръката...
Така, по кучешки... да можех само
с очи да кажа колко те обичам...
Да сложа лапи две на твойто рамо...
След стъпките ти... да изтичам.
Да можеше - по кучешки покорно -
в нозете ти да заскимтя - щастлива...
Но гордостта... човешката ни гордост -
убива всичко между нас... Убива...
А можеше... в мълчание да близна -
по кучешки ръцете ти - и двете...
Но думите - куршумите - излизат...
И се забиват! Право във сърцето.
А можеше - със лай да ти разкажа,
че са излишни думите - куршуми...
С тях Егото ни си придава важност...
Когато любовта... е помежду ни...
Навярно за това... небето слиза,
и ляга - като куче - пред вратата...
Да можех! Но - не мога! Да ти близна
така, съвсем по кучешки... ръката...
Навярно за това... дъждът не спира
да чука по стъклата с думи тежки...
По кучешки... животът ни събира...
Разделяме се после... по човешки.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
