Мокрото дърво с кора,
на светлината,
като слонска кожа.
А зад него - сумрак...
запълнен от вода,
трохи, покривки
и звукът на ножа,
остъргващ
ръбовете на деня...
тук-там антенна,
разредена светлина.

Милиарди светлини в пороя,
обгърнати в цигарен дим.
Димът...
Натежалата муха сълзи
в окото на прозорец.
Цигарата дими. Зад нея
разтваря завесите пороя
и аз съм заслепен
от милиардите звезди
на онзи град в покоя.
Градът, строен несръчно
от самото му начало,
та чак до края -
до човешкия му край.
До края на човека,
жлъчно обсаден,
от своя АЗ,
с големи букви
писаното слово
на невиждан и нечуван,
ненавиждан геноцид -
човек, убиващ в себе си
човека...
Но този град...
и тези светлини,
разкрити ми в гърдите на пороя...
Този град
на щастливите -
свободни хора,
разкъсали бесилото
на  Бога...
Да, хора, съградили път
във себе си,
но към народа.
Градили го високо.
Строили го в душата.
Колона след колона,
издигали те мисъл
красива и свободна...
И всеки избор бил опора,
и бил товар
по пътя нов,
над пропастите
от тревога.
Все пак, не бил готов
човекът да извика -
Мога сам да се преборя!
Мога във гърдите си
да смажа роба!
Но той се трудел
и строил.
Той горд бил, смел -
така решил:
Високо там -
в душата,
път ще построим,
недостъпен за тълпата
и не за себе си,
а за народа -
Нарекли пътя си Свобода.