Oпит за разкрояване на ръкави
на жена ми
Навярно вече всичко бих раздал
да знам, че си добре, да зная кой съм...
Снегът, въздъхнал, се превръща в кал,
денят трепти, по-тънък и от косъм.
Градът изкашля скука и озон
и се смалява, колкото петаче.
Коса, брада разпуснах... Робинзон.
Дали, ако ме зърнеш, ще заплачеш?
Навярно не. Макар да помня, че
все къташ по сълзица и за мене,
която, ако утре потече,
ще разкрои ръкавите на Темза.
... ще наводни и ниския етаж
на моето сърце и грешна памет,
че съм те лъгал не веднъж и дваж,
а всъщност само себе си съм мамил.
И нищо, че животът на калъч
без тебе се крепи, съм с право свише
с един внезапно пръкнал се в мен лъч
последен стих среднощ да ти напиша...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивайло Терзийски Всички права запазени
