Опитва се целувката, не се описва
Целувките, макар различни, магия са,
награда висша за душата и плътта...
Благодарната – красив завършек
на усмивка, издължила
сладка дан към доброта...
Има и целувки – бързи, леки,
като Катеричи лапки,
тупкащи плашливо по асфалта
на притулена алея в парка...
Често смятани за неприлични,
Дръзките са пионери смели;
изкачват върховете стръмни
на заблуди, на неверие,
слизат до места потайни,
прекосили джунгли свян
и открили, що открили,
не остават дълго там...
Специалните творят искрите едри
към онази взривна радост,
сбрана в писък едновременен
на възторгнатите сетива...
Други пък са стъпки нестинарски,
но не с езически, влудяващ ритъм;
грижовни, търпеливи, бавни –
повиват въгленчета, още парещи...
Едва ли мога да опиша
целувката, родена не от страст,
без огъня – помитаща първичност;
Помня я, успявам да я вкуся,
вече като мъж – с жена,
но там, в началото – момче, момиче,
познали я, потръпнаха учудени,
колко нежност носят в себе си;
Езера – дълбока, бистра нежност,
преливаща с вълничките любов,
отдадено, към устните на другия.
И тогава, и сега – дребничка си ми е Тя,
а пък аз – висок, висок...
Топлата безлунна нощ
пошушнала ми бе лъжа невинна:
„Мила – виж, сред юлското небе
звезда изгрява днес, за нас единствено!”
Зърнал драгото, любимото лице
да вдига поглед доверчиво към небето,
приведох се, обхванах го с ръце...
дъхът ми някак убеди ресниците
да скрият слезлите в очите ù звезди...
Целувахме ли се наистина?!
Дали докосваха се устните
или вечерният ветрец - перце на гълъб –
притичваше игриво между тях,
изкусно галейки, пропивайки ги с аромат;
упойващият аромат на лято,
с едва загатнати оттенъци на грях...
Измъчвам думите, бледнее словото.
Защо опитвам се, щом мога да усетя
магията, отново и отново;
коприна, тюл... ефирните вълни...
„Мила, погледни - в небето
ни кимат цели две луни!”
23.04.2015
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмил Нешев Всички права запазени
