Още малко до края...(по Н. Йорданов)
(Посветено на българските пенсионери)
Остаряхме с теб, мила, неусетно почти!...
Още малко до края...Ти се дръж, не плачи!...
Уж съм здрава порода, но и мен ме гнети
безнадеждност, умора...Зная, страдаш и ти!
Беззащитна и слаба - все от труд и печал,
пак до мене ти креташ във житейската кал.
Все по-често ме гледаш с вечно мокри очи...
Искаш нещо да кажеш?...Знам какво е...Мълчи!...
Утре сутрин по навик ще се вдигнем в зори -
ококорени, мрачни и сърдити дори.
Тъй ще чакаме мълком да запеят петли,
ти попара ще дробиш, аз ще кашлям, нали?...
И не съмнало още, ще куцукам за хляб,
за две кофички мляко - безнадежден и слаб...
И във сивия делник, от години така,
да не паднем крепим се, все ръка за ръка...
Оскотяваме бавно от живота ни зъл,
ний сме твари невинни, а пък той си е вълк!...
Ти вървиш пак до мене - все във този хомот,
тъй покорна, безмълвна...Опустял и живот!...
С теб изтляваме бавно...Скришом бършеш очи...
Още малко до края!...Аз съм с теб, не плачи!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роберт Всички права запазени
