От бездумия се вледених

Умори се сърцето да вярва,
че ти го обичаш.
Умори се Душата - с надежда
след тебе да тича.
Умориха се ръцете - протегнати
в очакване да висят.
Умориха се очите - за обичта ти
безнадеждно да се взират. 
Умори се тялото - в копнежи
да те измисля.
Всичко в мен се умори -
да те жадува, очаква и копнее,
да те търси и мечтае
и в сън да се разлиства...
Колко ли още мога да плувам
в мечти и илюзии... Не знам.
Колко ли още ще те рисувам
и изтривам после със гумата.
Боите ми свършиха. Няма ги.
Остана ми само черното и сивото.
Свършиха ми думите,
остана ми само мълчание.
Празно и пусто,
вледеняващо мълчание.
Само това ми остана... От теб. 
И зъзна... непогалена и необичана.
От бездумие и безнадеждност
се вледених...
А исках толкова малко -
зрънце обич, една усмивка
и няколко думи... за мен.