Oтдавна вече не съм жива
Стоя сама,а в очите ми сълзи напират,
по бузите се стичат и мокрят моето лице.
Стените четири душата ми раздират,
а тя се гърчи,готова да се предаде.
Спомените,като отдавна литналите птици
при мен завръщат се и пак
възвръщат ми кошмарите стотици,
а пред погледа ми самота и мрак.
Погледни ме!Аз отдавна вече не съм жива,
отдавна в мен кръвта е спряла да кипи.
Нима сега във тебе жалост има?
Нима сега ме гледаш с влюбени очи?
Поспри се!Нека заедно да помълчим.
Знаеш ли,аз не искам вече нищо от живота.
Той толкова отне ми и рани,
а в сърцето раната остава си дълбока.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сияна Георгиева Всички права запазени
