Отива ми живота да обичам
Отива ми да съм дете,
на всяка крачка да се спирам,
да гледам как листата с вятъра играят.
Със боси стъпки в локвите да се завирам,
да слушам как децата волно си мечтаят.
Отива ми на двайсет да се смея,
сърцето ми да пламва лесно като лято.
С очи от изгреви звездите да люлея,
да вярвам, че ми падат в шепите богато.
Отива ми на трийсет да съм нежна,
да бъда пристан, дом и топла светлина.
Да нося обич – крехка, но безбрежна,
да пускам корени и все да съм една.
Отива ми и на четирийсет да зная
как всяка рана в мен е цветен дар.
С усмивка да приемам и безкрая,
и в зимата да виждам огнен жар.
Отива ми на петдесет да тичам
и в солените вълни да се завърна.
Да бъда вятър, който пак обича,
а не река, която трябва да прегърна.
Отива ми и на шейсет да нося
покой в сърцето, мъдрост във гласа.
Да знам, че истински живее този,
който е обичал без следа от страх.
Отива ми на седемдесет да сричам
истории, заплетени в нощта.
Да бъда рамо, огън, светла нишка,
за всички, дето търсят топлина.
Отива ми живота да обичам,
от всяка възраст радост да крада.
Отива ми след себе си да виждам
по пътеката цветя, цветя, цветя!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Християна Манева Всички права запазени
