Отиват си, отиват си
Отиват си, отиват си без съпротива,
онези сини мигове - мъниста,
зеленото внезапно си отива,
а думите сами напускат листа.
И тръгват си любови в късна доба,
усетили момента на сбогуване,
небето е последната утроба,
а после няма нищо за жадуване.
Изтичат бистрите реки и идват мътни,
и черно-бели са пейзажите насън,
а зад пердето дебне нещо смътно,
по-добре не поглеждай навън!
Отвън свисти обратното летоброене,
в обратното поникнало е семето,
в следите на изтичащото време
намирам смисъла, но губя времето.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Рада Димова Всички права запазени
