Колко време трябва, за да осъзнаеш, 

че миналото е назад далече;

че бъдещето няма как да разгадаеш,

че обратно няма да се върнеш вече?

Как те отминава яростта, когато

виждаш, че се саморазрушаваш?

Позорното не ще превърнеш в свято.

Опитвайки се, се унищожаваш.

Покойният не може да говори

и гласът му вече е фантом.

А за неродения е рано да се спори

дали ще стане рицар или пощальон.

“Искам, бях, ще бъда” -

това са мисли на разклатен обектив.

В минало и бъдеще да чакам за присъда

е да съм обречен и престъпно жив.

Спомените са предимно въображаеми.

Предстоящото е просто шанс.

Движиш се по ос на дългове и заеми,

на която трябва да установиш баланс.

Напред да крачиш с тревожна мисъл

и назад - в ретроградно съжаление

означава в дните ти да липсва смисъл.

Това е моето скромно откровение.